Съдбата за пореден път я повери на чужди ръце – не на онези, които я обичат истински. В началото се скиташе под паркираните коли, втурвайки се с надежда към всеки, който спираше да я погледне – било от доброта, било от любопитство. Но ние, хората, невинаги отвръщахме със същото. Повечето просто я подминаваха с отвърнат поглед. А някои… дори посягаха да я изритат. „Още една мръсна котка“, казваха.
Никой не знаеше откъде се е взела. Но за 10-те си години тя със сигурност беше преминала през много. Повече от половината ѝ живот! Преведено в човешки години – почти 60. Ех, само ако можеше да говори! Но светът е устроен така – тя не можеше да ни разкаже, и само нашето състрадание можеше да бъде нейният глас.
Една сутрин се появи до входа на кварталната ветеринарна клиника. Учудихме се – познавахме местните улични котки, а тя не беше от тях. Събрахме се, за да ѝ осигурим храна и подслон. До стълбището направихме малък заслон, сложихме стари дрехи, за да не лежи на студения бетон. За кратко тя имаше кътче – на завет, на сухо и на топло. Но само за кратко…
Белушка – така я нарекохме – беше попаднала в уж престижен квартал на София. Мислехме, че тук хората ще бъдат по-разбиращи. А се оказа обратното. Самото ѝ съществуване стана проблем за някои съседи. Не измина и седмица, и започнаха обиди и заплахи. „Махнете тази мръсна котка!“ – чувахме. Обвиняваха я, че ще донесе бълхи, че ще роди котенца, които ще напълнят мазетата…
А тя… тя беше само една кротка, добродушна душичка. Слаба, с леко накуцване на едното краче, с хлътнало ляво око и неподдържана козина. Красива по своему, но наранена от живота. Кой ли би се грижел за външен вид, когато няма дори подслон?
И все пак – вярвахме, че ако ѝ намерим истински дом, всичко ще си дойде на мястото. Надявахме се. Затова я заведохме в клиника, където лекари с добри сърца се съгласиха да я приютят. Направиха ѝ изследвания – оказа се в добро здраве за възрастта си. Беше кастрирана, а поведението ѝ потвърди – някога е била домашна. Лекото накуцване и хлътналото око бяха следи от травма, не от болест.
Скоро след това Белушка замина в приемен дом. Надявахме се, че най-после ще намери своето място. Но уви – обстановката не беше подходяща, и след няколко месеца тя отново се върна в клиниката.
Радвахме се, че пак е при нас. Започнахме да търсим вариант за осиновяване в чужбина – където хората често търсят по-възрастни животни. Но съдбата отново си изигра картите. Диагностицирана с проблем на щитовидната жлеза, Белушка се нуждаеше от ежедневно лечение – не можеше да пътува далеч.
И тогава се случи чудото.
През април 2023 г., след всичките си мъки и разочарования, Белушка беше осиновена от семейство в малко градче край Дюселдорф, Германия. Там тя откри онова, което винаги е търсила – истински дом, пълен с обич и разбиране.
В новото си семейство Белушка не само бе приета, но и заживя като кралица. Дори стана водач на котешката “банда” в дома – уверена, гальовна и изпълнена с нов живот.
За съжаление, след тежко боледуване, тя си отиде от този свят на 11 декември 2024 година. Почина в мир, в топлината на своя дом. Погребана е в градината на своите осиновители, под сянката на дърветата, с надгробен камък – като истинска обичана душа.
Така завърши нейният път – започнал с изоставяне на улицата в България от бездушни хора, преминал през дом на алкохолик, където търпеше тормоз, и стигнал до най-сетния миг в любящо семейство далеч оттук.
Белушка намери своето царство.
И ще остане завинаги в сърцата ни.
Винаги ще те обичаме, скъпа Белуши.
Leave a Reply